Писателят Атанас Наковски: Липсата на истина ни трови
С появата си през 1973-а най-популярният му роман претърпя четири издания в над сто хиляди тираж, а сп. “Пламък” му посвети дискусия между критици... Наковски е автор на близо 30 книги. Особено продуктивен е през последните 15-ина години: “Кариерата на едно леке”, “Животът на мъртвия човек”, “Другата галактика”, “Интервю със себе си” и др. Носител е на наградата за фантастика “Гравитон” през 2001 г. за цялостен принос.
Наковски е потомък на два заможни рода преди 9 септември 1944 г. - копривщенски спомоществователи на църкви и манастири по линия на майка му и баща му, овладявал финансовите науки във Виена. В края на 50-те богаташкият син се жени за колежката си в радиото Веселина, дъщеря на тогавашния председател на Народното събрание Димитър Ганев (1958-1964).
- Различен ли е “Светът вечер” от “светът сутрин”, г-н Наковски?
- Уви, светът е независим от нашите желания, но ние не сме независими от неговото развитие.
- А как изглежда животът ни от билото на вашите 85 години сега?
- Тогава беше време на културата, а днес - на субкултурата, на чалгаджиите и на “попфолк иконите”.
- Да, но тогава беше и времето на “соцреализЪма”... Фантастиката, за която имате награда, за вас удобен жанр за бягство от реалността ли беше?
- Никога не съм бягал от реалността, а тъкмо на опаки! Имам една-единствена книга, която може да бъде наречена фантастика - издадения през 1970 г. сборник фантастични новели “Без сенки”. През 1988 г. бе преиздадена от варненското издателство “Георги Бакалов”. И толкоз, повече с фантастика не съм се занимавал. Реалността винаги ми е била далеч, далеч по-интересна!
- Да се върнем тогава към нея. В книгата сте разказали как на 19 години едва не сте загинали. Тогава ли усетихте най-силно ужаса от смъртта?
- Случи се веднага след 9 септември 1944 и което е странно - в Силистра. Този край беше един от най-мирните тогава.
В Силистренско нямаше партизани и ятаци, нямаше разстреляни, нямаше изгорени къщи. Изобщо крайно неудобно място за всеки, чиято мечта е била да бъде смятан за герой. Защото какъв герой си без мощен враг, срещу когото здравата си воювал. Тогава? Много просто, създаваш врага. Което направи току-що избраният за първи секретар на ОК на БКП. За враг бе провъзгласена почти цялата неприятна му интелигенция на града, заможни търговци, селски първенци, както и малка група ученици. И всички - право в ареста!
- Какво се случи с вас?
- На 18 септември ме отмъкнаха от киното, малко преди да почне филмът, и ме откараха в участъка. “За какво ме водят тук? Нищо не съм сторил!”, попитах непознатия млад мъж, при когото ме отведоха. “Нищо ли, нищо ли? - почти извика той. - Тук всички са като теб, все нищо не са сторили!” Взе едно дърво от пода и ме удари през рамото. По-късно щях да узная, че бил с висше филологическо образование. Но в момента пред мен стоеше един бияч, началник на Държавна сигурност. “Да се откара долу”, каза той. Там, “долу”, прекарах почти десет месеца, без нашите да знаят къде съм. Колкото и бой да отнесох, не признах нищо от това, което ми се приписваше. Не се подписах под нито едно от измислените от тях признания.
И когато в милицията разбраха, че няма как да ни изправят пред съда, ме откараха с още трима като мен под стража край Дунава. Надявахме се, че ще ни пускат на свобода. Наивници! Но не наивник като нас е бил вуйчото на баща ми, дядо Радан, един от основателите на партийната организация в Силистра. Разбрал, че искат да ни удавят в Дунава, отишъл в кабинета на партийния секретар и ударил с бастуна си по писалището. От удара се строшило на парчета стъклото, с което било покрито. “Ето, така и твоята глава ще строша, ако веднага не се върне у дома синът на моя племенник!”, извикал той. Така и нямах възможност да преживея ужаса от предстоящата смърт. Колкото до “героя”, разкрил “враговете на народа”, подир няколко години го изключиха от БКП и го вкараха в затвора за далавери и служебни злоупотреби.
- Как синът на два богаташки рода се оказа зет на виден соцначалник в края на 50-те? Имахте ли сериозни разногласия с тъста ви?
- Въпросът е сложен, отговорът може да е обемен като роман. Тогава работех в Радио София, а Веселина (Ганева - б. р.) бе режисьор в радиотеатъра. Светна искрата между нас. Решихме да се оженим, но преди това аз трябваше да разкажа на баща й всичко свързано с моето минало.
Много ме смущаваше каква ще бъде реакцията на Димитър Ганев.
Когато млъкнах, той се усмихна. “Много идиотщини ставаха някога, днес стават по-големи, а кой знае какви ви очакват впоследствие! Заклевам те да не се занимаваш никога с политика! Политиката ще се окаже смъртоносно тресавище за теб. Когато се ожените, ще дойдат да те канят да станеш член на БКП. Не се съгласявай, после непременно ще го използват срещу теб!”
- И какво стана, поканиха ли ви в БКП?
- Той позна. Веднага дойдоха да ме канят за партиен член. Но аз отказах, обяснявайки, че още не съм готов да поема такава отговорност. Повече не ме каниха, но при Ганев редовно ходеха, както той с усмивка ми казваше понякога, “да му честитят зет”. При един от тези наши разговори той произнесе фразата, в която се заключаваше цялата му същност на човек и революционер: “Истински щастливи бяха само тези, дето загиваха с оръжие в ръка! Те вярваха, че светът ще стане по-добър. А той не се промени както си го представяха! И за което загинаха!”
- Сега вие какво съветвате вашия зет? Недко Солаков е един от най-популярните наши авангардисти. Как гледате вие на по-разкрепостените произведения на изобразителното изкуство? Имате ли у дома негови работи?
- Напълно положително гледам на разкрепостеното изкуство. Имам у дома няколко негови работи. Едната е великолепен горски пейзаж, малко ми е трудно да опиша друга, която е в моя кабинет. Имам и огромно, колкото половин стена, платно с рамка, на което съм нарисуван как държа кучето си Мечо. То ми беше приятел до дълбока старост, умря на 18 години и три месеца...
- Като човек, преживял толкова обрати на съдбата, кои пороци на обществото ни смятате сега за най-тревожни?
- Корупцията е на първо място. Един от големите пороци от десетилетия е и липсата на истина, тоест тези, които са на власт, представят нещата така, че те да са най-благоприятни за тях... Липсата на истина ни трови.
- Нужна е усмивка пред юбилея ви. Какъв виц ви идва наум или някакво мото за оцеляване?
-Да ме бяхте предупредили, щях да си припомня вицовете. За толкова живот какво ли не ми е минало през ума. Като бяхме деца, сутрин в махалата първият поздрав беше: “А сега кого че утепаме?” (разбирай “набием”). Шегичка! Но май пак е актуална!
По в-к Труд, Ива Йолова
Бел. Ред. – Със съкращения. - С. М.
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
В барака хладна спи бараба гладна 
Мъжете и жените в България живеят на различни планети 
Хрушчов узрява в България за ядрените ракети в Куба 
Имало ли е опити за покушение срещу Любомир Далчев? 
Бунтът на тийнейджърите 
