Ляпчев завещал дълговете си на БАН
Премиерът Андрей Ляпчев (управлявал от 1926-1931 г)на преден план - малко по-назад и встрани е банкерът Атанас Буров
Преди няколко години служителите от Института по изкуствознание на БАН депозирали заявка към програма “Красива София” за ремонт на сградата, в която се помещават. Но не получили одобрение за реновирането є с европейски пари - въпреки доказаната архитектурна и историческа стойност на двуетажната къща на ул. “Кракра” № 21. В средата на 70-те години домът на демократа Андрей Ляпчев е обявен за паметник на културата.
Къщата е построена през 1900 г. в стил неокласицизъм и фигурира в архивите на НИПК като дом на търговската фамилия Попови, закупена по-късно от семейството на политика Ляпчев. Заедно с помещението за прислугата имотът представлява комплекс от няколко прилепени една за друга сгради.
Интериорът също има интересно архитектурно решение. Всички стаи са свързани помежду си и след отварянето на вратите им се получава огромен салон, в който някога са се събирали съмишлениците и гостите на политика.
Огромното мазе на къщата е използвано за винарна, в която се е съхранявало тежко вино. За това говори специфичната канализация, наклонът на пода и вентилациите на помещението, разясняват от Института по изкуствознание. Тъй като
сградата разполага със собствена парна инсталация
монтирана още в началото на миналия век, другата половина на мазето е била приспособена за въглищен склад. Днес за жалост и двете помещения са отрупани с вехтории, казва изкуствоведът Асен Атанасов. Единствените спомени, наследени с дома от БАН, са един маслен портрет на Ляпчев и мраморна камина, вградена здраво в постройката.
По време на първото самостоятелно управление на Демократическата партия (1908-1911 г.) Ляпчев е министър на земеделието и търговията, а след това на финансите.
Точно по това време 45-годишният демократ се сгодява за госпожица Констанца д-р Петрович, но след време отчита, че този брак е една от най-големите грешки в живота му. И се захваща още по-здраво за работа. За съмишлениците си е горещ патриот, голям общественик и държавник, спомогнал за икономическата стабилизация на страната, но в същото време политическите му противници го оприличават на хищник, предрешен в овчи кожи.
След смъртта на Петко Каравелов, създателя на Демократическата партия, Ляпчев наследява не само стола му, но и се опитва да го замести достойно и в полето на родната публицистика. Завършил образованието си по финанси и стопански науки зад граница, като министър прокарва редица закони в сферите, които ръководи.
Проявява се и като добър дипломат. Редом с Рифат паша, турския външен министър, Ляпчев подписва от българска страна двустранния протокол, с който Турция признава българската независимост. По време на тържественото заседание на Народното събрание след прочитането на акта за обявяване независимостта на България Ляпчев се провиква по адрес на Фердинанд:
“Не цар на България, а цар
на българите, където и да са те”
През 1909 г. той урежда въпроса с откупуването на т. нар. “източни железници”. Построени по договор между Османската империя и концесионната компания “Източни железници”, те са пуснати в експлоатация още преди Освобождението. След това задълженията на Високата порта към компанията се прехвърлят върху България по силата на съответни клаузи на Берлинския договор.
През 1908 г. българските власти изземват от компанията жп линиите, намиращи се на българска територия, и ги обявяват за български. Като представител на правителството на Александър Малинов Ляпчев се договаря с компанията за откупуване на жп линиите и се подписва под съглашението.
Според съвременниците му той оставя трайни следи и във финансовото дело. Едно от важните му дела е внасяне на законопроекта за основаване на Българската централна кооперативна банка, приет от НС през 1910 г. Този закон според специалистите е опит за организацията на народния кредит.
През 1915 г. заедно с Христо Танчев става инициатор за създаване на Съюза на популярните кооперативни банки. Като един от най-видните деятели на кооперативното движение активно участва в основаването на Общия съюз на българските земеделски кооперации през 1924 г. До 1931 г. е член на неговия Управителен съвет.
Въпреки че е един от учредителите на Демократическия сговор, Ляпчев не влиза в ръководството му. Така запазва чисто името си по време на кървавите събития през септември 1923 г. Дори пледира за милост и пощада към въстаниците. Съвременниците му разказват, че по време на смазването на Септемврийското въстание е силно потиснат. Трудно му е да преглътне факта, че след Владайското въстание българи отново избиват българи.
Изразът “Со кротце, со благо”, с който става известен в историята, всъщност не е негов. За авторство може да претендира съмишленикът му Григор Василев, който пише статия за Ляпчев със същото заглавие, напечатана във вестник “Пряпорец” през 1926 г., няколко дни след като демократът приема премиерския пост.
Василев се спира на тази фраза, тъй като според него тя изразява най-точно политиката, която Ляпчев обещава да провежда. Тя отговаря на
сговорчивия му манталитет
като държавник
на маниера, с който решава и ръководи народните дела. Тази фраза би трябвало още да го разграничи от предшественика му Александър Цанков, чието име се свързва с фашисткия терор.
След загубата на Демократическия сговор в изборите през 1931 г. Ляпчев все по-малко се интересува от политика. Здравето му е в криза. Лекарите не могат да му поставят точна диагноза. Предполагат, че страда от болни бъбреци, че има възпаление на жлъчката. Заминава за половин година в Германия на лечение, където откриват буца гной в лявото крило на белия му дроб.
Операцията е неуспешна. Болестта му се запазва в тайна, за да не внесе разнобой в Демократическия сговор. Самият Ляпчев пише от болницата окуражителни писма до съпругата си Констанца. През май 1932 г. се завръща в България. За да внуши на чакащата го на перона тълпа, че е добре, извървява пеша разстоянието до дома си на ул. “Кракра”.
През есента на 1933 г. здравето му отново рязко се влошава. Пак заминава за Германия, където пише завещанието си. В него посочва за своя единствена наследница съпругата си Констанца, без правото обаче да отчуждава имуществото. По свое желание тя може да отдели по нещо от наследството му за братовите му синове Боян Евтимов Ляпчев и Методи Иванов Ляпчев. На смъртния си одър Ляпчев се обръща писмено с молба към Крум Чапрашиков, Стойчо Мошанов и Теохар Папазов да напътстват съпругата му при управлението на семейното имущество.
“След смъртта на съпругата ми или в случай, че тя престане да носи името ми, имотът остава обща собственост на Българската академия на науките и Българското икономическо дружество. Предоставям тям да решат по кой начин най-добре да го използват. Желанието ми е да подкрепят ония начинания, които целят въздигането на България, във връзка с родината ми Македония” - пише на 5 ноември 1933 г. Стойчо Мошанов под диктовката на приятеля си Андрей Ляпчев.
След смъртта си Ляпчев оставя на Констанца дома им на ул. “Кракра” с дворно място 1100 кв. м, празно място от 1000 кв. м, намиращо се зад Семинарията. Недвижимият имот е с ипотека от 900 хил. лв. Към наследството му са прибавени още 7600 лв. в Съединените български банки, 100 акции от банка “България” и 450 от Съединените български банки, 60 акции от Генерално кредитно дружество.
Андрей Ляпчев умира на 6 ноември 1933 г. Малко преди да си отиде, в дома му идват председателят на Народното събрание Никола Мушанов и премиерът Малинов, за да целунат ръка на стария демократ и да се опростят взаимно. Последните му думи са свързани с Търновската конституция. “Пазете я!”, заръчва Ляпчев на някогашните си приятели.
По-късно се оказва, че поради просрочване на главницата
дълговете, които
наследява БАН,
са нараснали до 6 млн. лв.
През 1934 г. банката продава част от дворното място, за да си възстанови кредита, а Академията на науките изплаща остатъка от ипотеката и се настанява в къщата. Нотариалният акт, който притежава БАН, е издаден през 1937 г. През 1948 г. в сградата се настаняват няколко института - по литература, история и музика.
След това на тяхно място идват специалистите по изкуствознание. Днес в сградата се съхранява огромна база данни за цялата ни изобразителна култура и фолклор. Институтът притежава над 300 хил. записи на терен, ценен музикално-исторически архив, лични архиви на български композитори. Тук се съхранява и пълният архив на Добри Христов, на Димитър Ненов, на Емануил Манолов, на редица капелмайстори.
Преди няколко години сградата преживява пожар, но поради бързата намеса на огнеборците оцелява. Унищожена е само част от фотоархива на академията.
По сп. Тема
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Милен Русков: Българите съвсем не са такива ориенталци 
"Първаноичното" поведение на един бивш президент 
Четворка за бридж 
"Синята коалиция" не умря! Тя никога не е била жива! 
Виж Кюстендил, мисли за Изборния кодекс 
