Бъдещето на историята ( 3 )
Създателят на модерен Китай - Дън Сяопин се опита да съедини конфуцианството с някои идеи на маоизма в идеологията, но това едва ли би сработило в едно западно общество.
Германия успя да защити и запази значителна част от производствената си база и индустриална работна сила, като заедно с това фирмите й си останаха глобално конкурентоспособни. Съединените щати и Великобритания, от друга страна, щастливо прегърнаха прехода към постиндустриалната икономика на услугите. Свободната търговия се превърна не толкова в теория, колкото в идеология: когато членовете на американския Конгрес се опитаха да отвърнат с търговски санкции против Китай за това, че държи валутата си изкуствено ниска, те моментално бяха обвинени в протекционизъм.
Изговориха се много щастливи думи за чудесата на икономиката на познанието и как мръсните, опасни работни места в производството с неизбежност ще бъдат заменени от такива, заемани от образовани работници, вършещи творчески, интересни неща. Но това беше тънко було, положено върху твърдите факти на деиндустриализацията. То недоглеждаше факта, че ползите от новия ред се падаха все по-непропорционално на много малка част от хората, работещи в областите на финансите и високите технологии, интересите, доминиращи медиите и общия политически разговор.
Липсващата левица
Една от най-странните черти на света след финансовата криза е, че поне засега популизмът приема една дясна, а не лява форма.
В Съединените щати например, макар и на теория движението на чаеното парти да е анти-елитистко, неговите членове гласуват за консервативни политици, които обслужват интересите точно на онези финансови и корпоративни елити, за които те твърдят, че презират. За този феномен има множество обяснения. Сред тях е дълбоко вкоренената вяра в равенството на шансовете, а не в онова на резултатите, както и фактът, че културните въпроси, като ония за абортите и правото да се притежава оръжие, изместват икономическите назад.
Но по-дълбоката причина за липсата на широка, популистка левица, е от интелектуално естество. Изминаха вече няколко десетилетия откак за последен път някой от левицата е бил в състояние да артикулира, първо, някакъв последователен анализ на онова, което се случва със структурите на напредналите общества, докато те преминават през тези икономически промени и, второ, да представи някаква реалистична програма, даваща надежда за защита на средната класа.
Основните направления в лявата мисъл през последните две поколения бяха, откровено казано, катастрофални и като концептуални рамки, и като средства за мобилизация. Марксизмът умря преди много години, а малцината му живи поддръжници са готови за старческите домове. Академическата левица го замени с постмодернизъм, мултикултурализъм, феминизъм, критична теория и цяла плеяда от други фрагментарни интелектуални тенденции, които са по-скоро културно, отколкото икономически ориентирани. Постмодернизмът изхожда от отрицанието на възможността за какъвто и да е главен наратив в историята или обществото, подрязвайки с това собствения си авторитет като възможен глас за множеството граждани, които се чувстват предадени от елитите си. Мултикултурализмът узаконява състоянието на жертвеност за буквално всяка външна група. Невъзможно е да се генерира някакво масово прогресивно движение на базата на една толкова пъстра коалиция: повечето от гражданите, принадлежащи към работническата и долната средна класа, поставени от системата в позицията на жертви, са културно консервативни и биха се почувствали объркани от присъствието на подобни съюзници.
Каквото и да е теоретическото оправдание лежащо под програмата на левицата, неговият най-голям проблем е липсата на правдоподобност. През последните две поколения, основните течения при левицата следваха една социалдемократическа програма, която се съсредоточава върху предоставянето от страна на държавата на цяла поредица от услуги като пенсии, здравно осигуряване и образование. Този модел днес вече е изчерпан: социалните държави са раздути, бюрократични и негъвкави; те често се намират в плен на организациите, които ги администрират, чрез някакви съюзи от публичния сектор; и, което е най-важно, те са финансово невъзможни за поддържане, като се има пред вид застаряването на населенията буквално навсякъде в развития свят.
По такъв начин, когато съществуващите социалдемократически партии дойдат на власт, те вече нямат друга претенция освен да бъдат пазачи на една социална държава, създадена преди много десетилетия; никоя от тях не разполага с нова, интересна програма, около която масите да се обединят.
Идеология за бъдещето
Представете си за момент някакъв неизвестен днешен писач, скрит в някоя таванска стаичка, опитващ се да очертае идеология за бъдещето, която би могла да посочи реалистичен път към един свят със здрави общества на средната класа и силни демокрации. Как би могла да изглежда една такава идеология?
Тя би трябвало да има поне два компонента – политически и икономически. От политическа гледна точка, новата идеология би трябвало да утвърди върховенството на демократичната политика над икономиката и да узакони отново управлението като израз на обществения интерес. Но програмата, която тя ще предложи за защита на средната класа, не би могла просто да разчита на съществуващите механизми на социалната държава. Идеологията ще трябва по някакъв начин да преначертае публичния сектор, освобождавайки го от зависимостта му от съществуващите носители на интереси и използвайки нови, основаващи се на технологии подходи към извършването на услуги. Тя би трябвало да говори убедително в полза на повече преразпределение и да представи реалистичен път за прекратяване на доминацията в политиката от страна на груповите интереси.
От икономическа гледна точка, идеологията не би могла да започне с отричане на капитализма като такъв, сякаш старомодният социализъм би бил някаква реална алтернатива. Тук би трябвало да става дума по-скоро за вида капитализъм, който трябва да бъде предпочетен, както и за степента, до която правителствата би трябвало да подпомагат обществата в опитите им да се нагласят към промени. На глобализацията би трябвало да се гледа не като на някакъв неизбежен житейски факт, а по-скоро като на предизвикателство и шанс, които трябва да бъдат внимателно контролирани политически. Новата идеология не би гледала на пазарите като на някаква цел сама по себе си; вместо това тя би оценявала глобалната търговия и инвестиции до степента, до която те допринасят за процъфтяване на средната класа, а не само за увеличаване на целокупното национално богатство.
Не е възможно да се достигне до тази точка обаче, без предварително да се направи някаква сериозна и състоятелна критика на голяма част от корпуса на модерната неокласическа икономика, започвайки с фундаменталните постулати за суверенитета на индивидуалните предпочитания, както и това, че целокупният обществен доход е точна мярка на националното благосъстояние. Тази критика би трябвало да посочи, че доходите на хората не представляват по необходимост техния истински принос за обществото. Но тя би трябвало да отиде и по-надалеч, и да признае, че дори и ако пазарите на труда биха били справедливи, естественото разпределение на талантите не е непременно справедливо и че индивидите не са суверенни единици, а същества, в значителна степен оформяни от обществата, които ги заобикалят.
Повечето от тези идеи са вече наоколо, в някаква зачатъчна форма; пишещият ще трябва да ги оформи в някакъв последователен ред. Той или тя ще трябва да избегне и проблема с „грешния адрес“. С други думи, критиката на глобализацията ще трябва да бъде обвързана с национализма като стратегия за мобилизация по начин, който да дефинира националния интерес по-изтънчено, отколкото, примерно, различните „купувайте американско“-кампании на профсъюзите в Съединените щати. Продуктът ще трябва да бъде синтез на идеи както отляво, така и отдясно, и откъснато от програмите на маргинализираните групи, които съставляват съществуващото прогресивно движение.
Идеологията ще трябва да бъде популистка[1]; посланието й трябва да започва с критика на елитите, които позволиха ползата на мнозинството да бъде пожертвана за онази на малцина, както и критика на паричната политика, особено във Вашингтон, която в огромна степен облагодетелства богатите.
Опасностите, свързани с една такава политика, са очевидни: възможното отдръпване на Съединените щати, конкретно, от тяхната поддръжка за по-отворена глобална система, би могло да предизвика протекционистки отговори и по други места. В много отношения, революцията на Рейгън и Тачър успя точно както се надяваха нейните поддръжници, пораждайки един все по-конкурентен, глобализиран, свободен от триене свят. Заедно с това тя създаде огромно богатство и увеличаващи се средни класи в целия развиващ се свят, с което подпомогна разпространението на демокрацията. Възможно е развитият свят да се намира в навечерието на серия от технологически пробиви, които не само ще увеличат производителността, но и ще осигурят смислена работа за голям брой от членовете на средните класи.
Но това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на размишление върху емпиричната реалност от последните 30 години, която сочи в обратната посока. Всъщност, налице са множество причини да се смята, че неравенството ще продължава да се влошава. Настоящата концентрация на богатство в Съединените щати вече става нещо самоутвърждаващо се: както твърди икономистът Саймън Джонсън, финансовият сектор е използвал лобистката си сила, за да избегне по-сериозни форми на регулация. Училищата за богатите са по-добри от всякога; онези за всички останали продължават да се влошават. Елитите във всички общества използват по-добрия си достъп до политическата система, за да защищават интересите си, при което липсва някаква противоположна демократическа мобилизация, която да изправи ситуацията. Американските елити не са изключение от правилото.
Тази мобилизация няма да се случи, докато средните класи от развития свят си остават запленени от наратива на миналото поколение: че интересите им ще бъдат обслужвани най-добре от все по-свободни пазари и по-малки държавни организации.
Алтернативният наратив е някъде там, очакващ да бъде роден.
( Край )
[1] Понятието „популистки“ очевидно не притежава в САЩ отрицателните конотации, с които е натоварено в Европа. При Фукуяма, предполагам, то трябва да се разбира просто като „отразяващо интересите на възможно най-голям брой хора от населението“. Бел. пр.
Бел. Ред. Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни филсофи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд.
Проф. Фукуяма има японо-американски произход, родителите му са били въдворени в концентрационен лагер от администрацията на Рузвелт, след нападението на Пърл Харбър във Втората световна война, изгубили са абсолютно всичко. Тази година Франсис Фукуяма ще навърши 60 години, роден е в 1952 г.
По сайта www.librev.com/
Svejo
Facebook
Digg
Web-bg
StumbleUpon
Yahoo! My Web
Technorati
del.icio.us
Newsvine
Google Bookmarks
Reddit
Британски министър: Да се сложи край на безкрайните наставления на ЕС 
Талантите вече не мечтаят за Америка 
Защо в Париж е радост, а в Атина - мъка 
Рестартът на нациите 
Алекс Алексиев: НАТО и ЕС са силно разклатени 
