"Жено врачанска!" - да се смееш ли, да плачеш ли

Автор: Кирил Андровски

По-късно дойде на проверка, огледа намръщен как нашият е свършил работата и рече:

- О, жено врачанска, почвай пак!

Не остана доволен от изпълнението на поставената от него задача - моят земляк беше минал отгоре-отгоре с мокрия парцал, а покрай шкафчетата въобще не бе докосвал пода.

После имах възможност много пъти, бидейки тук и там, да чувам този израз. Използва го и Й. Радичков в "Привързаният балон". Много прилича на други два, които са разпространени не само във Врачанския край: "Мил си е очите, когато е горяла Враца" или "Къпал се е, когато е горяла Враца".

Както "Жено врачанска", така и тези служат за осмиване, за жигосване на някои наши недостатъци - било нещо не сме свършили както трябва, било нещо искаме да изкръшкаме или се правим на... улави.

И ако "Мил си е очите, когато е горяла Враца" има своите исторически и природни причини (неведнъж са я сполетявали природни бедствия, неведнъж е горяла, дори наводнения са причинили смъртта на стотици хора), то пък откъде се е пръкнало това "жено врачанска"?

Отначало мислех, че изразът е някакъв вид псувня, но истината се оказа хем по-комична, хем по-жестока! Тя е свързана с една драма, с разгрома на Ботевата чета през 1876 г.

Когато врачани се подготвят да хванат оръжието и да въстанат против вековния поробител, в града идва турска войска, а от Милин камък - черкези и башибозуци.

Бойците от двете чети, събрали се във Възнесенската църква, се разбягват и всеки гледа да се укрие. Това прави и апостолът на свободата Стоян Заимов.

Ето как Захари Стоянов описва поведението на този герой, който не бил "човек за бунтовник" и който "пушка не хващал":

"Най-после, като видел, че за него няма живот, взел една мотика и се опътил по пътя за Рахово, уж, че отива да копае кукурузи. На един километър вън от града има ханчета, които се казват Хаджиманови.”

Отвън на пейката седи билюкбашия и разказва за победите над врачанци, било над Ботевци.

И ето, че се подава и нашият апостол с мотика на рамо, бос и облечен в работнически дрехи. Билюкбашията го подозрял по бялата кожа на лицето и на краката му.

- Стой, жено! От кои си и къде отиваш? - попитал той.

Заимов започнал нещо да обяснява, но това още повече разкрива същността му. Хванали го, ударили му няколко тояги и го повели към Враца.

Това е разказът на знаменития летописец на Априлското въстание Захари Стоянов. Всъщност Заимов бил не в дрехи за работа, а в женски дрехи.

Така облечен, той се разхождал непосредствено след разгрома на Ботевата чета във Врачанския балкан из Враца. Това подробно също е описано пак от Захари Стоянов, глава VI - "Смъртта на войводата", в неговата биографична книга "Христо Ботев - опит за биография", 1888 г.

Там той разказва как Стоян Заимов, облечен в женски дрехи, върви през площада с паничка в ръка - "ходел да проси оцет по къщите". Всъщност да търси подслон, за да се скрие.

Но жените затваряли портите пред него, опасен човек е и може да им напакости. Въпреки това "никой не го предал, при всичко, че под земята го дирели".

Истинско чудо, като се знае колко българи са предавали българи по време на въстанието и колко са го правели за пари или за да спасят собствените кожи и да се докарат пред турците.

Това прави чест на врачани!

За тази комична и в същото време много трагична случка ни разказва и Мито Анков, председател на Врачанския революционен комитет, в своите спомени за размирните 1872-1878 г., отпечатани в книга през 1936 г.:

Той се снабди с женски дрехи - сукман, престилки и шамия, и с мотика тръгна по Оряховското шосе. При Хаджимановите ханища черкези и башибозуци го разпознали по високия ръст, хванали го и искали да го убият, но той споделил, че има нещо много важно да казва в конака и те го повели към града...

В своите спомени, поместени за първи път през 1889 г., Стоян Заимов опровергава отчасти казаното по-горе, като твърди, че бяга от Враца не облечен в женски дрехи, а "преоблечен като овчар". И е заловен в едно от близките села от черкезки разред.

Е, така е по-достойно, а може би "на удара отвръща с удар" - нали Захари Стоянов има овчарски произход.

Но да вярваме ли на апостола?

Има си хас да признае смехотворната ситуация, свързана със залавянето му! Обаче не отрича, че из улиците на Враца е ходил облечен в женски дрехи и с паничка в ръка. И като минал "около градския часовник, то познал главата на Ботев по челото, носа и белега от лявата страна на челото", а посред челото зеела дупка...

И това не е за вярване

Стоян Заимов остави за поколенията една дебела, ама много дебела книга - "Миналото". Но в нея няма нито ред за неговата апостолска дейност във Враца, а тя не е кратка - около 6 месеца. При това в период от голямо значение за нашата история - освободителната борба. Защо ли?

Всичко има обяснение - тя не е на такава висота, на каквато е дейността на другите апостоли в страната. Пък и знамето, което трябва да бъде развято, остава скрито под едни керемиди в Хаджикръстеняковата къща...

Но мисълта ми е друга - колко мъдър е българският народ! От една смехотворна ситуация, от една печална ситуация и от едно природно бедствие да сътвори израз, с който да бичува наши пороци, да жигосва наши морални постъпки.

От рубриката „Едно наум” на в. „Дума” – П.П.

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://www.bolgari.net//_zheno_vrachanska_____da_se_smeesh_li__da_plachesh_li-h-393.html

Няма написани коментари.

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот