Спомен за великия български журналист Ясен Антов

Автор: Иван Тодоров


Спомен за великия български журналист Ясен Антов

Първият ми спомен за журналиста Ясен Антов е от детските ми години. Тогава – през 60-те, „Стършел” се свършваше за минути в петък заран по вестникарските будки:

Ясен Антов бе един от символите на вестника. Гледан с очите на млад човек – недостижимо име, същинска легенда.

Минаха години и колелото на живота тъй се завъртя, че се видяхме. Бях редактор в „Поглед”. Малко преди това напуснат от него като главен редактор.

Поканен бях след уговорка по телефона да посетя Ясен Антов в дома му да взема фейлетона му за рубриката „Нонпарей”, с неизменните чудесни шаржове от Слави Митев.

Оказахме се съседи – все по линията на описвания неведнъж от Ясен трамвай номер 5: той – на спирка „Хиподрума”, аз – малко по-нагоре, към Княжево.

Блокът бе същински небостъргач, поговорихме, пихме чай и следващия понеделник фейлетонът, разбира се, се появи – за радост на редакцията и на читателите – на традиционната по онова време за споменатата рубрика страница 5-а.

Сетне срещите ни зачестиха: най-вече на Общи събрания на Съюза на журналистите, а през последните години – в офиса му, както той шеговито наричаше една бирария – „Толедо”, в парка до дома му.

Известно време всяка сряда в нея се събирали с Велин Андреев, идвал от „Младост” Генчо Симеонов, пристигали и Иван Веселинов, Стоян Дуков...

На маса № 6, бе запазеното му място

А неизменната му поръчка: кафе „Лаваца” с бутилка минерална вода.

В студовете идваше обикновено с яке, с шал, с карирана риза, закопчана догоре, и пуловер връз нея. Като стана дума за обличане, имаше навик да казва: „Няма лошо време, има лоши дрехи”.

Сядаше и приказките ни обикновено продължаваха по два, два часа и половина. Връщаше се към детството си, припомняше си района около „Орлов мост” – улиците „Иван Асен”, „Светослав Тертер”, „Хан Омуртаг”.

Разказваше за един подобен на трапец кът от града, опасван от тях, в който, като направили сметка много лета по-късно с един негов приятел, установили, че там живеели преди 70 години 41 писатели, учени и други интелектуалци. И от всеки имало „какво да се купи”.

Говорехме и за „Поглед”. ”Там секретарка ми бе една от дъщерите на Борис Димовски – момиче с големи очи”, спомна си Ясен.

Там го сполита инфаркт, за пръв път влиза в болница, за 6 месеца го пращат в Банкя и след това му предлагат да мине през Трудово-експертна лекарска комисия (ТЕЛК).

Отказал – не искал „тихо място”

А след като подал оставката си от „ПОГЛЕД”, отказал и предложението на Николай Хайтов да оглави списание „София”.

От ония времена са и думи, в които убедено вярваше. „Казвах на Евгений  Станчев, че разликата между чистачката и заместник-главния редактор е много по-малка, отколкото между заместник-главен и главен редактор. Ще станеш главен някой ден и ще видиш...”

Не съм питал Евгений дали наистина се е убедил в това. Но Ясен не приказваше нахалост.

От малък се увлича и по спорта: на 5 години почва да играе тенис, сетне е и спортен журналист и много от приятелите му бяха и са сред тия хора...

Обичаше буквите, думите, четенето, книгите, изложбите и картините. Макар че, верен на деликатността си, бързаше веднага да добави: „Нямам претенции да следя културния живот на София”. Ценеше хубавото вино.

Обичаше и животните. Кучетата – особено, но през последните лета вече нямаше свое. Веднъж обаче любимата му внучка – Мария, му казала, че много иска птиче. Обадил се начаса на сина си да му предаде, че детето „има необходимост от живинка”.

Купили й папагалче

Бе неутолим пътешественик. И заради това с интерес следеше списание „Одисей”, пишеше и там понякога, с драгост си спомняше за петте години в RFI, където редовно събираше на сладкодумни разговори хора, били къде ли не по света. Било трудно, но интересно – тъй определяше това време.

А планините му се отблагодаряваха за отдадеността му даже в болниците. „Веднъж попаднах на един много свестен лекар и – като му заразказвах за Хималаите, – ми олекна...”

Обичаше не само родната си махала около „Орлов мост”, но и целия град. И затова се натъжаваше от нелепиците там.

„Из квартала ни, по едната страна само на ул. „Найден Геров” – споделяше – през 1961-ва, когато се заселихме със семейството ми, имаше 40 плодни дръвчета, надвесени над тротоара, целите бели напролет... Сега почти не останаха.”

Радваше се – а това става рядкост – на таланта и успеха на млади и не само млади свои колеги. Споменаваше, че тъкмо той е привлякъл покойния вече Кръстьо Кръстев от радиото в „Стършел”, с удоволствие описваше как присъствал на едно тържество за годишните награди на СБЖ и колко млади и приятни хора имало...

А срещата с него на 18 март тази година в кафенето на Съюза – за 80-годишнината му – бе пъстър фойерверк от истории, импровизации, смях до премала, пародии, звън на екзотични чанове, от мъдри думи за вестникарството, музика, цветя, дарове и приятелски усмивки.

За сетен път се видяхме в началото на май

Подарих му книга, „Мавруд”, а той ми написа на титулната страница на „Приключенията на една госпожица”: „..най-сърдечно!” И се подписа с онова начално „Я” на малкото си име, което винаги ми е приличало на устремен човек, поел нейде надалеч.

Обещахме си да се видим скоро и се разделихме

Той, без да бърза, тръгна по една от алеите към дома си. Обърнах се подир малко – вече почти не се виждаше в края на пътя.

Ала художникът Димитър Казаков – Нерон, казва: „Това, че човек или предмет е в далечината, не значи, че трябва да е по-малък, решим ли да го рисуваме”.

Колкото повече се отдалечава във времето, толкоз по-близък и по-зрим ще става Ясен не само за приятелите и колегите си, а и за всеки, който за първи път ще отгърне страничките с истории, каквито само той можеше да напише...

* От портала на СБЖ (sbj-bg.eu) – П.П. Кой е Ясен Антов:

http://www.sbj-bg.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=3054&Itemid=0


Коментари
Няма написани коментари.
Добави коментар
Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот