Нации и национализми в Европа през ХIХ век (Част 1)

 (1 коментар)

През 1815 г . във Виена се събират на Конгрес европейските монарси, за да реставрират Европа преди Наполеон, съобразно съществуващите по-рано национални граници. Огромна роля играят австрийският външен министър княз Метерних и външния министър на Франция

Етническа и философска по своята природа, доктрината е изходна точка за идеологията на национализма. Членовете на нацията споделят една обща идентичност, която е обусловена най-често от общия произход по отношение на прадеди, потекло, потомство. Нацията се простира през поколенията, включвайки мъртвите като равностойни свои членове: миналите събития са рамкирани в нейния контекст (типичен пример е позоваването на “нашите воини” в конфликти от преди стотици години). В този смисъл, макар и не толкова ясно, нацията включва и бъдещите поколения.

Целта на нацията като социално-икономическа, културно-политическа и духовна общност е създаването на своя национална държава, изработването на надетнически културни и политически традиции.

 Държавата е призвана да поеме грижата за своята нация, да завърши процеса на нейното собствено трансформиране в “суперетнос” - множество взаимосвързани народности, култивирали една към друга добронамерени отношения .

Тук е мястото да се посочат разликите между такива взаимосвързани, но не идентични понятия, като “нация” и “народност”. Народността, изразяваща етническа общност, представлява само един от факторите на нацията. Тя има тясното значение на съвкупност от генетически характеристики и природни условия на бита, водещи до диференциране на една първична група от друга. Нацията е по сложно и по-късно образувание. Ако народности (в смисъл на етноси) е имало на протежението на цялата световна история, то нациите като такива се формират едва в периода на Новото време, като процеса продължава и в най-новата история.

При все това, особено в теорията на правото, двете понятия се припокриват. В конституционното право на англосаксонските и романските(латинските) езици “нация” има значение на “държава”, “общество”, “съвкупност от всички граждани”. В славянските езици също до голяма степен съществува знак на равенство между “нация” и “народ”.

Нацията и национализмът (сборът от идеи, засягащи нацията) не само са продукт на модерните времена, но и са движещата сила за почти всички процеси и събития от Френската революция насам. Оттогава доктрина и идеология преминават през всички континенти на земното кълбо: според класика на изследванията на национализма Бенедикт Андерсън първи възникват латиноамериканските нации, в резултат на борбата им срещу испанската корона, непосредствено след тях, в края на 18 в. са САЩ и Франция (като следва да се отбележи, че именно по време на революцията в последната понятието “нация” изкристализира в съвременното си значение), в началото на XIX в. възниква германския национализъм, следван от гръцкия и скандинавските (около 1820 г. на същия век), италианския (около 1830 г.); 1850–1900г. нации и национализми се разпростират в Източна Европа, както и в Индия, а исторически най – млади са в Азия и Африка (виетнамци и камбоджанци – не преди 1930-1950 г.).

Като първоначално европейски феномен, надхвърлил в последствие своите граници, национализмът се появява в два противоположни варианта. Единият от тях, държавният или гражданският национализъм, е подкрепян от управляващите върхушки на вече съществуващите държави. Другият, народният или етническият национализъм, е подтикван от исканията на общностите, живеещи в тези държави, и в този смисъл е насочен срещу политиката на правителствата.

В това отношение някои историци противопоставят процеса на “държавното строителство” с този на “националното изграждане”. Основната разлика се намира в източника на идеите и действието. Държавният национализъм е иницииран “на върха”, сред политическия елит, който се опитва да проектира своите ценности надолу в обществото. Народният национализъм започва в “низините”, на дъното, стремейки се да привлече масова подкрепа, преди да опита да повлияе върху съществуващия ред или направо да го отхвърли.

Друго важно разграничение се прави между мирния културен национализъм от Хердеров тип, който е ограничен до пропагандирането и съхраняването на културата на една национална общност, и агресивния политически национализъм, претендиращ за правото на самоопределение, за да постигне националната държава.

Съществуват толкова много теории за същността на нациите, колкото са и теоретиците. “Нацията е душа, според Ренан, духовен принцип. Тя се състои от две неща. Едното е общото наследство от богати спомени за миналото. Другото е настоящият консенсус, волята да се живее заедно…”. За да се постигне този консенсус, много членове на нацията ще трябва да забравят потисничествата и несправедливостите, които някога са ги разделяли. “Актът на забравянето, и някой дори може да каже на историческата фалшификация, са необходими фактори за създаването на нациите”.

Държавният национализъм, който е насърчаван от интересите на управляващия елит, е добре илюстриран в случая с Великобритания. През 1707 г., когато е положено началото на Обединеното кралство, не съществува британска нация. Хората от британските острови се смятали за англичани, уелсци, шотландци или ирландци. С годините обаче разпространението на доминантната английска култура и поощряването на нейните лоялни протестантски и англоговорящи носители постепенно консолидира силно чувство за преобладаваща британска идентичност. През 19 в., когато либералната върхушка започва да подпомага масовото образование, неанглийските култури се задушават активно. От всички “британци” се очаква да проявяват лоялност към символите на новата националност – да говорят стандартен английски и да пеят кралския химн “Боже, пази краля” (1745 г.) и да уважават Юниън Джак (1801 г.). По този начин новата британска нация е създадена успешно, а нейните по – стари компонентни народности, макар и не заличени, са подчинени до статуса на второстепенни партньори.

Една обща характеристика на държавните национализми лежи в практиката им на изравняване на концепциите за “гражданство” и “националност”. В официалната британска употреба националността означава гражданство, тоест нещо, гарантирано от британския закон. В американската употреба “нациите” се изравняват със страните или с политическите държави. Подобна терминология често обърква проблемите (може би преднамерено).

Тя отчасти е отговорна за грешки, като тази например, че всички обитатели на Руската империя или на Съветския съюз са руснаци. Държавният национализъм приема, че правителствата определят националността, и ненавижда идеята, че нациите могат да създават свои държави (т.е. да дестабилизират настоящата власт). Повечето европейски правителства проявяват стремеж да засилят националното сцепление сред своите граждани или поданици – чрез церемонии, чрез символично изкуство, чрез интерпретации на историята и преди всичко посредством системата на образованието и поощряването на една обща култура.

През 19 в., когато почти в цяла Европа се въвежда всеобщото начално образование, никъде не можело да бъде избегнат критичния избор на езика или езиците, на които да се обучават децата. Единствено Османската империя, която по начало гарантирала автономност на санкционираните от правителството й малцинствени групи, не се опитва да наложи обща държавна култура. Австро-Унгария изоставя опитите си след 1867 г., залята от противоречиви вълни на народен национализъм.

Народният национализъм, който израснал от низините, е посаден по същия начин като толкова много други идейни семена в почвата на династическите държави и мултиетническите империи от онази епоха. Намерил своите аргументи в доктрината на Русо за народния суверенитет, той приема, че най – подходящият форум за упражняване на общата воля ще бъде осигурен от националната или етническата общност, а не от изкуствените граници на съществуващите държави.

Той създава сложна митология, където “кръвта” на нацията е сложно смесена с “почвата” на националната територия. Следователно, ако италианците живеели на територията на половин дузина държави от Швейцария до Сицилия, се приема, че справедливостта за италианската нация включва премахването на тези държави и тяхното заместване с едно обединено Италианско кралство.

Разбира се, дори във века на национализма всеки по – разумен привърженик на идеологията осъзнавал, че съществуването на напълно оформена нация, на пълно съзнание за еднородна национална култура принадлежи до голяма степен на царството на мечтите. След като италианската държава се създава, много италиански лидери си дават сметката, че ще трябва да последват примера на други правителства и да използват силата на държавата, за да консолидират културата и съзнанието на нейните граждани. Както отбелязва писателят и политикът Масимо д’Азелио на откриването на една парламентарна сесия в обединена Италия през 1861 г.: “Сега, когато създадохме Италия, ние трябва да започнем да създаваме италианци”.

Дебатът за националността през 19 в. е доминиран главно от убеждението, че европейските народи могат да бъдат разделени на “исторически” и “неисторически” нации. Идеята идва най-напред от немския философ Хегел. Тя е възприета от социалните дарвинисти, които гледали на конкуренцията между нациите като на еволюционен процес, в който някои са годни за независимо оцеляване, а други - обречени на изчезване. При Маркс от своя страна на преден план излиза икономическият фактор. Критериите естествено варират и списъците на потенциалните национални държави по това време се различават драстично. Най-общо се възприема, че установените Велики сили – Франция, Британия, Прусия, Австрия и Русия – притежават историческа съдба, както и държавите, които те вече са признали – Испания, Португалия, Белгия, Нидерландия, Швеция, Дания и Гърция. Основните национални претенденти са италианците, германците и поляците.

В действителност концепцията за историчност остава напълно субективна, дори лъжлива. Три от петте Велики сили, чиито привърженици смятали, че са сред най-устойчивите характеристики на европейската сцена, са осъдени да изчезнат в рамките на един век. Редица страни, като Дания и Великобритания, които обичат да се смятат за единни национални държави, научават, че не са такива. Част от нациите, най-очаквани претенденти за собствена държавност, остават за дълго разочаровани. Решаващите фактори не се оказват нито големината, нито икономическата жизнеспособност, нито обоснованите исторически претенции, а конюнктурните политически обстоятелства.

 Германските националисти, които имат малки шансове, противопоставяйки се на мощта на Прусия, очакват успеха си веднага след като в Прусия настъпва вътрешен прелом. Надеждите на италианците зависят от активната подкрепа на Франция. Поляците, чиято историческа държавност оставала в живите им спомени до 60-те години на 19 в., не получават външна подкрепа или просто казано – нямат късмет. Само политиката решава, че гърците, белгийците, румънците и норвежците могат да успеят, докато на дадения етап ирландците, чехите и поляците не могат. Най- напред рушащата се Османска империя предлага перспективи за промяна. Националностите от Романовата и Хабсбургската империи, които трябвало да родят най-много национални държави, не излизат на преден план до края на века.

 
Въпреки това идеологията на национализма не процъфтява само там, където е най- вероятно да успее. Напротив, може да се твърди, че пламеността на националния идеал нараства обратно пропорционално на вероятността за успех. През цялото деветнайсто столетие поети, художници, учени, политици апелират към пет главни източника на информация, за да построят действителния образ, доктрината, която трябва да вдъхновява.

Историята бива претърсвана, за да се открие доказателство за дълговековната борба на нацията за нейните права и нейната земя. В този смисъл особено внимание се обръща на древната история, тъй като чрез нея лесно (поради липсата на подробности и конкретика) се доказват твърдения за отколешно притежание на дадени земи. Далечните национални победи са обект на особена възхвала. Логично, всичко, което отразява позора на нацията или славата на нейните врагове, остава игнорирано.

( Следва )

Svejo Facebook Digg Web-bg StumbleUpon Yahoo! My Web Technorati del.icio.us Newsvine Google Bookmarks Reddit

E-mail на приятеля
Съдържание	http://www.bolgari.net//%C3%90%C2%9D%C3%90%C2%B0%C3%91%C2%86%C3%90%C2%B8%C3%90%C2%B8_%C3%90%C2%B8_%C3%90%C2%BD%C3%90%C2%B0%C3%91%C2%86%C3%90%C2%B8%C3%90%C2%BE%C3%90%C2%BD%C3%90%C2%B0%C3%90%C2%BB%C3%90%C2%B8%C3%90%C2%B7%C3%90%C2%BC%C3%90%C2%B8_%C3%90%C2%B2_%C3%90%C2%95%C3%90%C2%B2%C3%91%C2%80%C3%90%C2%BE%C3%90%C2%BF%C3%90%C2%B0_%C3%90%C2%BF%C3%91%C2%80%C3%90%C2%B5%C3%90%C2%B7_%C3%90%C2%A5I%C3%90%C2%A5_%C3%90%C2%B2%C3%90%C2%B5%C3%90%C2%BA__%C3%90%C2%A7%C3%90%C2%B0%C3%91%C2%81%C3%91%C2%82_1_-gl-207.html

2009-05-06 19:01:26 От: знаещ

Що за парверзно отношение към нация и народност!От една страна има претенции за обективност и научност от друга страна обаче внушава усещането че нацииите и национализма -народноста са перверзни дела от общочовешка гледна точка!народноста е исторически форирала се човешка общност с общ език ,обичаи и традиции която закономерно се стреми да се увеличи и инкорпорира мв себе си съседни неи общности да ги претопи и орг�...прочети целия

Добави коментар

Вашето име
Вашия e-mail
С попълването на имейлът се съгласявате да получавате уведомления за нови коментари по темата!
Коментар
Аз не съм бот